Starship Troopers by Robert A. Heinlein (RC2012 Пуснато от: Silentium в
War is not violence and killing, pure and simple; war is controlled violence, for a purpose. The purpose of war is to support your government’s decisions by force. The purpose is never to kill the enemy just to be killing him . . . but to make him do what you want him to do. Not killing . . . but controlled and purposeful violence. But it’s not your business or mine to decide the purpose of the control. It’s never a soldier’s business to decide when or where or how—or why—he fights; that belongs to the statesmen and the generals. The statesmen decide why and how much; the generals take it from there and tell us where and when and how. We supply the violence; other people—‘older and wiser heads,’ as they say—supply the control.”
събота, 24 май 2014 г.
кОлтурно ми е
Ставам
необичайно рано за неработна събота. Слънчево ми е едно такова и някак
празнично. Докато пия кафе, не регистрирам никакви знамена по околните
тераси. Все пак днес не е Трети март, че да се пъчим какви патриоти сме
(най-вече на маса, но това са незначителни подробности). От
околните няколко училища странно не се дочува нито врява, нито фанфарна
музика. Решавам, че съм закъсняла и всички са се изнесли към центъра.
Който всъщност е на десетина минути пеша и всякакви прояви достигат
звуково у нас.
Покрай
идеята да се смеся с празничната тълпа решавам да свърша и нещо
полезно. Симпатичните малки улични библиотеки са ми стара мечта. В някои
от по-белите (и вероятно по-културни) държави дори си имат указател.
Ясно е, че у нас ще виреят трудно, дори никак. Книгите ще отидат или за
подпалки, или при хора, които няма да им се радват и да ги четат, а ще
си ги приберат просто така, защото са аванта.
 | |
| улични библиотеки със свободен достъп |
Когато BookCrossing
направи плахите си стъпки и в нашия замиращ и закостенял град, бях
много щастлива, че все пак има будни хора и това също е начин да
прочетеш търсена книга или да оставиш твоите да намерят читателите си.
Събрах днес приготвените за целта и тръгнах през пустите, неукрасени и
тихи училища към BookCrossing зоните, разположени в центъра, на стотина
метра една от друга. Книгата, която отдавна дебна, е обявена все още
като налична и в трите.
Спирка първа - библиотеката.
При предното ми ходене на стелажчето отпред скучаеха две самотни книжки
и извадиха още, след като се оказа, че моята я няма, но пък имало
други, които никой не търсел. Днес стелажчето го нямаше, зад стъклото на
заключената врата самотен си стоеше само плакатът. Принципно събота е
работен ден за библиотеката, но защо трябва и днес, в деня на
българската просвета, култура и писменост точно те да отварят?! Хайде
сега...
Спирка втора - пред театъра.
Там никога не съм засичала и следи от инициативата, дори плакат няма. И
на днешния празник - също. Заключени врати, малкото свободно от масите
на денонощния клуб място отпред е заето от сергии за сребърна бижутерия и
баби, продаващи хартиени знаменца. Продължавам.
Спирка трета - много вървежно кафе
на централна пешеходна улица. Както винаги, е претъпкано с майки, малки
деца, които се чудят какво да правят в блъсканицата и как да се
разпищят, за да ги изведат от там, хора, седнали да видят свят и светът
тях да види. Абсолютно нетактично спирам устрема на една сервитьорка,
сладка блондинка с празна табла.
Къде ви е буккросинг зоната, питам.
Куе?!?
Повтарям по-високо и по-ясно, може пък да имам трудности с изказа.
Ни въ ръзбиръм, ни знам дажи квой туй, ни съм чувълъ...
И ме гледа с едни невинни, големи, учудени очи, сякаш питам къде копаят фосили или къде са си скрили андронния колайдер...
Място, където се оставят и намират книги, обявено е навсякъде ... започвам плахо да обяснявам по възможно най-елементарния начин.
Пффффф ми тъй къжети, илати да ви гу пукажъ!
Води
ме до вратата и ми сочи с пръст скромно стелажче, на което се мъдрят
разпилени куп флаери и една единствена нечитаема книга на английски, тип
учебник. Оставих моите набързо и ловко, без да смущавам кипящия в
заведението живот и се изнесох.
На
тротоара прибират тонколоните от празничното мероприятие, което нито
чух, нито видях по време на дългата ми разходка. Мирише на скара и
дюнери. Жената в цветарския магазин се учуди, че си купувам цвете просто
така, за вазата. Книжарниците пустеят, заведенията преливат. Облаци от
букети, партийни знаменца (дори днес!) и балони
- апотеоз на кича. Мъже по анцузи, шорти или прицвъкнали шкембенца и
паласки в костюми, ученици в униформи и с отегчени физиономии, влачени в
тълпата деца, омазани със сладолед, ръсещи пуканки... И невероятно
количество нелепо изглеждащи жени, в бойните окраски на тежък вечерен
грим и тоалети между бални и битпазарски, с платинета, вафли, кичури и
други коафьорски изкуства в косите, пълен кич. Правя разлика между
поддържаната и леко гримирана жена и крещящо, гротескно наплесканата. И
за пореден път се убеждавам, че при нас дрехите и физиономията в
сигнална окраска са почитан начин да те забележат и да покажеш статус и
ниво. Докато навън това го правят само рускините и българките и си личат
от километри.
Сетих
за фризьорката ми. Сутринта минах да изпием по едно кафе и да си
побъбрим, във време, когато обикновено скучае и чака първите клиенти.
Днес беше в нервна криза и едва успя да ми отдели време за две
изречения. Бяха я обсадили няколко нежни и крехки девойки, върху чиито
глави плетеше сложни козунаци, кули и букли. Те нервничеха, защото
бързали за маникюр, педикюр и гримьор. След всичките разкрасителни
процедури за Голямата нощ от свежестта и младостта им няма да има и
помен, но коя съм аз, че да им давам наклон?!
Препълни ми се душата днес с кич и кОлтура, чак прелива.
Честит празник!
Още от както се появи по кината преди повече от десет години, аз съм върл фен на лентата на Пол Верховен, под чието име се мъдреше “По роман на Робърт Хайнлайн”. В продължение на много зими аз си мечтаех да се докосна до оригинала, да прочета книгата, която е вдъхновила тази епична продукция. Най-после, поради липсата на финанси, се реших да извърша това светотатство и да я прочета от Читанката. Колко заблуден съм бил само!
Първо ще започна с най-важното: Ако сте фенове на книгата (независимо дали харесвате филма или не), по-добре не четете това ревю! В него няма да прочетете много ласкави думи за любимата си книга. Ако все пак имате желание да ме псувате, моля продължете…
Признавам си, че това е едва вторият ми досег до творчеството на този автор, но не съм забравил и препоръчаните ми преди време “Странник в странна страна” и “Луната е наставница сурова”. Преди тотално да го отпиша, както направих с Дийн Кунц, мисля да се пробвам с поне една от двете, а може и двете, ако не са прекално… подобни на по-долу описаната.
“Звездните рейнджъри” на Робърт Хайнлайн е носителка на куп награди за научна фантастика и се счита за истинска класика в жанра. Предполагам, че за много хора е така. За мен обаче това беше една адски скучна и мудна книга. Но всичко по реда си. Спомням си как навремето четох едно интервю с Пол Верховен, в което той каза, че така и не е дочел книгата. Имаше нещо от сорта, че след първите 2-3 глави той се чувствал едновременно отегчен и депресиран. Много се чудих защо така. Сега вече знам!
Историята, доколкото такава може да се намери, е проста – Хуан “Джони” Рико е богато хлапе, което завършва гимназия и се записва за военна служба, напълно против волята на своите родители, които искат той да постъпи в хубав и скъп колеж. Започва неговата тежка и адски опасна тренировка като част от наземната пехота. По време на двете години, които тя трае, избухва война срещу така наречените Дървеници – насекомоподобни създания от друга планета, които искат да изтрепят човечеството. И точно когато смятате, че ще започне екшънът и Джони ще се изправи срещу буболечките, той постъпва отново в училище – този път за висши офицери, защото иска да гради военна кариера, а не само да отбие номера и да спечели правото да е гражданин.
Всъщност в това се изразява и цялата книга. От началото до края тя е една открита пропаганда на Хайнлайн и неговите идеи. Тук говорим за възгледите на автора за милитаристично управление, за сексистко отношение, за разделението на хората и техните права.
“Избирателното право днес е привилегия само на отслужилите ветерани”
Хората, които не са изкарали двете години военна подготовка нямат право да гласуват, да правят кариера в политиката и прочие. Но това право може да бъде придобито с много пот и кръв, а понякога и да Ви коства живота. Като цяло всяка сцена на бойни действия или тренировъчни такива в лагерите на пехотата се редува със сцена на задълбочен анализ (или по-скоро монолог, в който се излагат суровите факти и гледни точки) на строя на управление, на правата и задълженията на хората, на силата, която военните притежават. Всичко това би било интересно ако не съставляваше поне едно седемдесет процента от обема на книгата. Може и да преувеличавам, разбира се, но усещането е такова. Убеден съм, че ще има и хора, на които това ще им допадне, но аз просто не съм от тях. Исках да прочета книга, която има добре изградена история и хубаво подбрана фабула, а вместо това получих трактат, в който авторът просто излага вижданията си за политиката, без дори да успява да се обособи кой знае колко прецизно или убедително.
В тази книга има един и един главен герой само – Джони Рико. Всички останали се появяват и изчезват под формата на изречение.
“Дизи Флорз си докара белята”
“Ал Дженкинз си беше докарал белята, прикривайки нашето оттегляне. Отчето също бе загинало.”
За неразбралите, “да си докараш белята” значи да умреш. Общо взето всички герои “си докарваха белята” рано или късно, а читателят научаваше за това в началото на съответната глава по горе показания начин. Тъй като действието се развива от първо лице, е логично останалите да нямат особено значение, но тук нещата са направо ужасно безлични спрямо който и да е от другите персонажи. Ако не харесате Джони Рико и не почувствате неговия герой, просто забравете да си харесате който и да е друг, защото реално погледнато такива няма.
Друга тема, за която Хайнлайн е широко критикуван, е неговият сексизъм. Още в “Имението на Фарнъм” се усещаше, тук също не е по-слабо застъпен.
“съществува една много убедителна причина жените офицери от флотата да бъдат назначавани да служат в транспорта: това способства за укрепване духа на рейнджъра.”
Това е един от най-фрапантните примери, но има и други, просто не ми се рови сега. Не смятам да коментирам това, защото не разбирам кой знае колко, а и не ме вълнува. Само искам да спомена, че в книгата няма женски персонажи, за разлика от филма. Единствено Кармен Ибанез, но тя се появява в началото и за малко към края. Дизи Флорз, която във версията на Верховен без жена и влюбена в Рико, тук е мъж, и както споменах по-горе, си “намери белята”.
Признавам си, че наистина исках да харесам тази книга. Започнах я с много голям ентусиазъм, но той бързо беше потушен след първите няколко глави. Единственото нещо, което ми направи сравнително по-положително впечатление, е начинът, по който Хайнлайн описва подоготовката на пехотата и тяхното обучение. Тук нещата са сурови, тежки и много брутални (за разлика от филма, примерно, в който всичко изглеждаше едва ли не като детска игра). Всяка грешка се наказва жестоко, а читателят може да почувства болката и мизерията на тези младежи. Но само толкова. Също така насекомите са много по-добре описани от тези в кино версията, много по-добре структурирани и не толкова комично жалки (не че онези не ме кефят, но тези тук са къде по-добре). Идеята за костюмите също беше много яка (отново елемент, който липсва във филма), но сякаш не беше нужно чак толкова дълго, подробно и отегчително описание на цялостните му принцип на действие.
Наистина, опитах се… Не се получи. Все още няма да отписвам Хайнлайн, но съм на крачка. Пак казвам, ако тази книга имаше по-смислено структуриран сюжет и “проповедите” не бяха толкова дълги и обстоятелствени, сигурно щеше да е къде къде по-интересна.
Етикети: books, reading challenge 2012
Δεν υπάρχουν σχόλια:
Δημοσίευση σχολίου