I LAUGH UNTIL I SLEEP AND I SLEEP UNTIL I WAKE....IMPOSSIBLE TASK'S

If you hide your ignorance, no one will hit you, and you'll never learn.

RAY BRADBURY, Fahrenheit 451

Half the fun of the travel is the esthetic of lostness.

RAY BRADBURY, attributed, Emily the Strange: Piece of Mind

The television, that insidious beast, that Medusa which freezes a billion people to stone every night, staring fixedly, that Siren which called and sang and promised so much and gave, after all, so little.

RAY BRADBURY, attributed, Ray Bradbury: Uncensored!

I am the dreamer and the doer

I the hearer and the knower

I the giver and the taker

I the sword and the wound of sword.

If this be true, then let sword fall free from hand.

I embrace myself.

I laugh until I weep

And weep until I smile ...

RAY BRADBURY, Christ, Old Student in a New School

Some people turn sad awfully young. No special reason, it seems, but they seem almost to be born that way. They bruise easier, tire faster, cry quicker, remember longer and, as I say, get sadder younger than anyone else in the world. I know, for I'm one of them.

RAY BRADBURY, Fahrenheit 451

I often use the metaphor of Perseus and the head of Medusa when I speak of science fiction. Instead of looking into the face of truth, you look over your shoulder into the bronze surface of a reflecting shield. Then you reach back with your sword and cut off the head of Medusa. Science fiction pretends to look into the future but it’s really looking at a reflection of what is already in front of us. So you have a ricochet vision, a ricochet that enables you to have fun with it, instead of being self-conscious and superintellectual.

RAY BRADBURY, The Paris Review, spring 2010

Science-fiction balances you on the cliff. Fantasy shoves you off.

RAY BRADBURY, introduction, The Circus of Dr. Lao

If you can't read and write you can't think. Your thoughts are dispersed if you don't know how to read and write. You've got to be able to look at your thoughts on paper and discover what a fool you were.

RAY BRADBURY, Salon.com, Aug. 29, 2001

Digression is the soul of wit. Take the philosophic asides away from Dante, Milton or Hamlet's father's ghost and what stays is dry bones.

RAY BRADBURY, Coda

People ask me to predict the future, when all I want to do is prevent it.

RAY BRADBURY, Beyond 1984: The People Machines

Everyone must leave something behind when he dies, my grandfather said. A child or a book or a painting or a house or a wall built or a pair of shoes made. Or a garden planted. Something your hand touched some way so your soul has somewhere to go when you die, and when people look at that tree or that flower you planted, you're there.

RAY BRADBURY, Fahrenheit 451

Read more at http://www.notable-quotes.com/b/bradbury_ray_ii.html#okwGW34xrpUDX5LB.99

EXTINCTION IS THE NORMAL WAY THE THINGS GOING THE TSÉ-TSÉ IN COLORADO ARE THE HAMMER OF GOD FOR HORSES IN OLIGOCENIC NORTH AMERICA ? 2003 PAPER

to prove that the fossil Glossina of the Colorado. THE HORSE NEMESIS OF Oligocene were especially closely related to the modern fusca group 

NEW DISEASES ARE AFTER US ?

Nº DE DENTES CARIADOS NA ANTIGUIDADE DE 2 A 8 DENTES 

ACTUAL 24 DENTES....

BODY COUNT NEANDERTHAL 80% OF THE NON LIVING AT AGES BEFORE 32.....

100% ARE DEAD BEFORE THE 51TH BIRTHDAY.....

CROMAGNON 90% AT 50 YEARS ...ANGLO-SAXONS 81% DEAD BEFORE 41 YEARS

97.5% DEAD BEFORE 51.....



EXTINCTION  - THE HAMMER OF GOD IS UPON US ....

THE DISEASES TRANSMISSION BY TABANIDS: WHEN

THEY BEGAN? ARE THE TABANIDS REALLY GUILTY?

Several tabanid species in the extant fauna are vectors 

for disease-producing organisms that affect man and

animals. 

Bacteria, viruses, rickettsiae, Protozoa, and filarial worms can be transmitted by them, causing such

diseases as anthrax, tularemia, anaplasmosis, various

forms of trypanosomiasis, Q fever, and filariasis 

(Pechuman & Teskey 1981). 

However, if tabanids are directly guilty

for all these diseases, it is not consensual.

Tularemia was discovered in the United States, transmitted, as initially thought, by the tabanid Chysops discalis

Williston. Today we know that the true culprit is

an acarine, and this disease is not reported or is unknown

for Brazil (Martins 1940), although several Neotropical

tabanids have been found infected by similar acarines.

Rickettisiae, for example, was recently addressed (Gray

1998) but again, no proof of responsibility for tabanid-

associated diseases was directly demonstrated.

The Fossil Tabanids (Diptera Tabanidae): When They Began to

Appreciate Warm Blood and When They Began Transmit

Diseases?

Rafael Gioia Martins-Neto

Sociedade Brasileira de Paleoartropodologia, Universidade Guarulhos, Rua Arnaldo Vitaliano 150, apto 81, 14091-220

Ribeirão Preto, SP, Brasil

A discussion of the known fossil tabanids (Diptera Tabanidae) is presented based on fossil evidence. This

includes the origin of the hemathophagy in the Brachycera, more specifically for tabanids. Several tabanid species

in the extant fauna are vectors for disease-producing organisms that affect humans and animals. Bacteria, viruses,

rickettsiae, protozoa, and filarial worms can be transmitted by them, causing such diseases as anthrax, tularemia,

anaplasmosis, various forms of trypanosomiasis, Q fever, and filariasis. However, if tabanids are directly responsible

for all of these diseases is not consensual and the known fossil evidence is presented here.

Key words: Diptera - fossil Tabanidae - paleoparasitology - blood-suckers evolution - diseases in the past

The bloodsucking insects of the orthorraphous fami-

lies of Diptera are known from the Early Cretaceous and

include Psychodida, Corethrellidae, Culicidae (with some

doubts), Ceratopogonidae, Simuliidae, Rhagionidae, Ta-

banidae, and Athericidae (Ansorge 1994, Lukashevich &

Mostovski et al. 2001).

Although brachycerous flies are abundant in the fos-

sil record, with several families recorded (Apystomyiidae,

Archocyrtidae, Asilidae, Eremochaetidae, Hilarimorphidae,

Kovalevisargidae, Mythicomyiidae, Nemestridae,

Protapioceridae, Raghionempididae, Empididae,

Scenopinidae, Stratyomyidae, Therevidae, Vermileonidae,

Xylomyidae, and Xylophagidae), since the Middle Juras-

sic (Mostovski 1998), tabanids are relatively scarce in the

fossil record (mainly in Mesozoic).

The older record of a true tabanid came from the Up-

per Jurassic deposits of China (Ren 1998), with three gen-

era and three species, all related to the flower feeders,

Pangoniinae. The Cretaceous record comprises specimens

from the Lower Cretaceous of England (Coram et al. 1995)

and Spain (Lukashevich & Mostovski 2001), and a pos-

sible specimen in the Cretaceous of South Africa

(Mostovski 1998). For the Cenozoic, the following named

species are known: from the Miocene of Florissant, Colo-

rado, respectively named

Tabanus parahippi

Cockerell

1909,

Tabanus hipparionis

Cockerell 1909, and

Tabanus

merychippi

Cockerell 1917; from the North American Oli-

gocene,

Silvius merychippi

Melander 1947; from the Ger-

many Oligocene,

Tabanus statzi

Moucha 1972; from the

French Olicocene,

Aemodipsus bornensis

Maneval 1936

and

Chrysops seguyi

Piton 1940; from the Swittzerland

Oligocene,

Hexatoma oeningensis

(Herr 1864) Evenhuis

1994, and

Tabanus vectensis

Cockerell 1921, for the En-

gland Eocene/Oligocene. From the Baltic amber (Eocene/

Oligocene),

Stenotabanus brodzinskyi

Lane, Poinar &

Fairchild 1988 and

Stenotabanus woodruffi

Fairchild &

Lane 1989. Tabanidae were also found in Oligocene inclu-

sions from Chiapas, Mexico (Morales & Pimentel 2001).

For the Pliocene from Poland, Europe, North Africa and

Morocco the species

Tabanus sudeticus

Zeller 1842 was

recorded.

An unnamed species was assigned to the genus by

Grabenhorst 1985, for the German Pliocene. Scudder (1895)

recorded a possible new genus and species of tabanid

from the Miocene Oeningen deposits of Switzerland.

Undescribed Tabanidae have been noted from the Eocene

of the Green River Formation (Bradley 1931, Swanson &

Lewis 1993). The Cretaceous genus

Protabanus

, described by Hong (1982) has been shown by Grimaldi (1990)

and Zhang (1993) to belong to the order Homoptera, where

it has been placed in the cicadoid family Tettigarctidae by

Hamilton (1992) in his catalog of Mesozoic Homoptera

genera (see also Evenhuis 1994). The species of

Haematopota pinicola

Stuckenberg 1975) as from Baltic amber has been

shown by Lewis et al. (1977) to actually be a copal inclu-

sion from an unknown locality in Africa. An older unde-

termined compression fossil of Tabanidae from the Middle

Jurassic Mont-Saint-Marin deposit in Luxemburg was

noted by Maurice (1882). There are Cretaceous genera

described by Kovalev (1986) from Mongolia, but are

treated by Evenhuis (1994) as unplaced in Tabanoidea.

THE BRAZILIAN FOSSIL DIPTEROFAUNA

The presently known Brazilian dipterofauna came just

from three localities: Santana Formation (Lower Cretaceous,

Northeast Brazil), Tremembé Formation and Entre-Córregos Formation 

(both Oligocene, Southeast BraziL

 

 They include considerations of trophical

ecology such as: bacteriovore, algivore-omnivore-preda-

tor, fungivore, plant parasite, entomopathogen, inverte-

brate parasite, and vertebrate parasite. They concluded

that animal parasitism arose independently at least four

times, and plant parasitism three times. Strongylida is an

exclusively vertebrate parasite group, as well as

Ascaridina, Spirurida, Oxyurida, Rhabditidoidea,

Strongyloididade and Trichocephalida. Exclusively

entomopathogen are the groups heterorhabditids and

Steinemematidae. Exclusively invertebrate parasites are

the Rhigonematida and Mermithida. There is controversy

about the phylogenetic tree and the position of the clades,

and the relationships of the main clades and characters

used (Voronov et al. 1998). But, for the scope of this

paper, of all 55 branches of Blaxter et al. (1998), just two –

Rhigonematida and Mermithida – are exclusively inverte-

brate parasites. The former was represented in the fossil

record, parasiting insects, including tabanids, as briefly

documented below.

Voigt (1957) described an Eocene larval nematode en-

cysted in a muscle tissue of a beetle. Larsson (1978) dis-

cussed parasitic nematodes within chironomids from the

Baltic amber mermithids associated with dipterans, includ-

ing an adult limoniid fly and a female mosquito. Taylor

(1935) earlier summarized our knowledge of fossil nema-

todes, including a mermithid parasite within a German Baltic

amber Oligocene chironomid (see also Boucot 1990). Statz

(1944) presented mosquitoes and potential disease vec-

tors (Culicidae in mammals) from de Germany Oligocene.

Cockerell (1908) and Brues (1923) report

Glossina

(Muscidae) in beds of Oligocene age (fossils nematode trail..

“Звездните рейнджъри” на Робърт Хайнлайн е носителка на куп награди за научна фантастика и се счита за истинска класика в жанра. Предполагам, че за много хора е така. За мен обаче това беше една адски скучна и мудна книга. Но всичко по реда си. Спомням си как навремето четох едно интервю с Пол Верховен, в което той каза, че така и не е дочел книгата. Имаше нещо от сорта, че след първите 2-3 глави той се чувствал едновременно отегчен и депресиран. Много се чудих защо така. Сега вече знам! Историята, доколкото такава може да се намери, е проста – War is not violence and killing, pure and simple; war is controlled violence, for a purpose. The purpose of war is to support your government’s decisions by force. The purpose is never to kill the enemy just to be killing him . . . but to make him do what you want him to do. Not killing . . . but controlled and purposeful violence. But it’s not your business or mine to decide the purpose of the control. It’s never a soldier’s business to decide when or where or how—or why—he fights; that belongs to the statesmen and the generals. The statesmen decide why and how much; the generals take it from there and tell us where and when and how. We supply the violence; other people—‘older and wiser heads,’ as they say—supply the control.” Хуан “Джони” Рико е богато хлапе, което завършва гимназия и се записва за военна служба, напълно против волята на своите родители, които искат той да постъпи в хубав и скъп колеж. Започва неговата тежка и адски опасна тренировка като част от наземната пехота. По време на двете години, които тя трае, избухва война срещу така наречените Дървеници – насекомоподобни създания от друга планета, които искат да изтрепят човечеството. И точно когато смятате, че ще започне екшънът и Джони ще се изправи срещу буболечките, той постъпва отново в училище – този път за висши офицери, защото иска да гради военна кариера, а не само да отбие номера и да спечели правото да е гражданин. Всъщност в това се изразява и цялата книга. От началото до края тя е една открита пропаганда на Хайнлайн и неговите идеи. Тук говорим за възгледите на автора за милитаристично управление, за сексистко отношение, за разделението на хората и техните права.

Starship Troopers by Robert A. Heinlein (RC2012 Пуснато от: Silentium   в

War is not violence and killing, pure and simple; war is controlled violence, for a purpose. The purpose of war is to support your government’s decisions by force. The purpose is never to kill the enemy just to be killing him . . . but to make him do what you want him to do. Not killing . . . but controlled and purposeful violence. But it’s not your business or mine to decide the purpose of the control. It’s never a soldier’s business to decide when or where or how—or why—he fights; that belongs to the statesmen and the generals. The statesmen decide why and how much; the generals take it from there and tell us where and when and how. We supply the violence; other people—‘older and wiser heads,’ as they say—supply the control.”

 

Somewhere on the street of dreams

Животът може да е шарен, розов, сив или черен - зависи кои очила ще си сложиш. :-)

• now
• before
• books
• others

събота, 24 май 2014 г.

кОлтурно ми е

Ставам необичайно рано за неработна събота. Слънчево ми е едно такова и някак празнично. Докато пия кафе, не регистрирам никакви знамена по околните тераси. Все пак днес не е Трети март, че да се пъчим какви патриоти сме (най-вече на маса, но това са незначителни подробности). От околните няколко училища странно не се дочува нито врява, нито фанфарна музика. Решавам, че съм закъсняла и всички са се изнесли към центъра. Който всъщност е на десетина минути пеша и всякакви прояви достигат звуково у нас. 

Покрай идеята да се смеся с празничната тълпа решавам да свърша и нещо полезно. Симпатичните малки улични библиотеки са ми стара мечта. В някои от по-белите (и вероятно по-културни) държави дори си имат указател. Ясно е, че у нас ще виреят трудно, дори никак. Книгите ще отидат или за подпалки, или при хора, които няма да им се радват и да ги четат, а ще си ги приберат просто така, защото са аванта. 

 

улични библиотеки със свободен достъп

Когато BookCrossing направи плахите си стъпки и в нашия замиращ и закостенял град, бях много щастлива, че все пак има будни хора и това също е начин да прочетеш търсена книга или да оставиш твоите да намерят читателите си. Събрах днес приготвените за целта и тръгнах през пустите, неукрасени и тихи училища към BookCrossing зоните, разположени в центъра, на стотина метра една от друга. Книгата, която отдавна дебна, е обявена все още като налична и в трите.

Спирка първа - библиотеката. При предното ми ходене на стелажчето отпред скучаеха две самотни книжки и извадиха още, след като се оказа, че моята я няма, но пък имало други, които никой не търсел. Днес стелажчето го нямаше, зад стъклото на заключената врата самотен си стоеше само плакатът. Принципно събота е работен ден за библиотеката, но защо трябва и днес, в деня на българската просвета, култура и писменост точно те да отварят?! Хайде сега...

Спирка втора - пред театъра. Там никога не съм засичала и следи от инициативата, дори плакат няма. И на днешния празник - също. Заключени врати, малкото свободно от масите на денонощния клуб място отпред е заето от сергии за сребърна бижутерия и баби, продаващи хартиени знаменца. Продължавам.

Спирка трета - много вървежно кафе на централна пешеходна улица. Както винаги, е претъпкано с майки, малки деца, които се чудят какво да правят в блъсканицата и как да се разпищят, за да ги изведат от там, хора, седнали да видят свят и светът тях да види. Абсолютно нетактично спирам устрема на една сервитьорка, сладка блондинка с празна табла. 

Къде ви е буккросинг зоната, питам. 

Куе?!? 

Повтарям по-високо и по-ясно, може пък да имам трудности с изказа. 

Ни въ ръзбиръм, ни знам дажи квой туй, ни съм чувълъ...

И ме гледа с едни невинни, големи, учудени очи, сякаш питам къде копаят фосили или къде са си скрили андронния колайдер...

Място, където се оставят и намират книги, обявено е навсякъде ... започвам плахо да обяснявам по възможно най-елементарния начин.

Пффффф ми тъй къжети, илати да ви гу пукажъ!

Води ме до вратата и ми сочи с пръст скромно стелажче, на което се мъдрят разпилени куп флаери и една единствена нечитаема книга на английски, тип учебник. Оставих моите набързо и ловко, без да смущавам кипящия в заведението живот и се изнесох.

На тротоара прибират тонколоните от празничното мероприятие, което нито чух, нито видях по време на дългата ми разходка. Мирише на скара и дюнери. Жената в цветарския магазин се учуди, че си купувам цвете просто така, за вазата. Книжарниците пустеят, заведенията преливат. Облаци от букети, партийни знаменца (дори днес!) и балони - апотеоз на кича. Мъже по анцузи, шорти или прицвъкнали шкембенца и паласки в костюми, ученици в униформи и с отегчени физиономии, влачени в тълпата деца, омазани със сладолед, ръсещи пуканки... И невероятно количество нелепо изглеждащи жени, в бойните окраски на тежък вечерен грим и тоалети между бални и битпазарски, с платинета, вафли, кичури и други коафьорски изкуства в косите, пълен кич. Правя разлика между поддържаната и леко гримирана жена и крещящо, гротескно наплесканата. И за пореден път се убеждавам, че при нас дрехите и физиономията в сигнална окраска са почитан начин да те забележат и да покажеш статус и ниво. Докато навън това го правят само рускините и българките и си личат от километри.

Сетих за фризьорката ми. Сутринта минах да изпием по едно кафе и да си побъбрим, във време, когато обикновено скучае и чака първите клиенти. Днес беше в нервна криза и едва успя да ми отдели време за две изречения. Бяха я обсадили няколко нежни и крехки девойки, върху чиито глави плетеше сложни козунаци, кули и букли. Те нервничеха, защото бързали за маникюр, педикюр и гримьор. След всичките разкрасителни процедури за Голямата нощ от свежестта и младостта им няма да има и помен, но коя съм аз, че да им давам наклон?!

Препълни ми се душата днес с кич и кОлтура, чак прелива.

Честит празник!

Публикувано от Точка в 15:15

---

Още от както се появи по кината преди повече от десет години, аз съм върл фен на лентата на Пол Верховен, под чието име се мъдреше “По роман на Робърт Хайнлайн”. В продължение на много зими аз си мечтаех да се докосна до оригинала, да прочета книгата, която е вдъхновила тази епична продукция. Най-после, поради липсата на финанси, се реших да извърша това светотатство и да я прочета от Читанката. Колко заблуден съм бил само!
Първо ще започна с най-важното: Ако сте фенове на книгата (независимо дали харесвате филма или не), по-добре не четете това ревю! В него няма да прочетете много ласкави думи за любимата си книга. Ако все пак имате желание да ме псувате, моля продължете…
Признавам си, че това е едва вторият ми досег до творчеството на този автор, но не съм забравил и препоръчаните ми преди време “Странник в странна страна” и “Луната е наставница сурова”. Преди тотално да го отпиша, както направих с Дийн Кунц, мисля да се пробвам с поне една от двете, а може и двете, ако не са прекално… подобни на по-долу описаната.
“Звездните рейнджъри” на Робърт Хайнлайн е носителка на куп награди за научна фантастика и се счита за истинска класика в жанра. Предполагам, че за много хора е така. За мен обаче това беше една адски скучна и мудна книга. Но всичко по реда си. Спомням си как навремето четох едно интервю с Пол Верховен, в което той каза, че така и не е дочел книгата. Имаше нещо от сорта, че след първите 2-3 глави той се чувствал едновременно отегчен и депресиран. Много се чудих защо така. Сега вече знам!
Историята, доколкото такава може да се намери, е проста – Хуан “Джони” Рико е богато хлапе, което завършва гимназия и се записва за военна служба, напълно против волята на своите родители, които искат той да постъпи в хубав и скъп колеж. Започва неговата тежка и адски опасна тренировка като част от наземната пехота. По време на двете години, които тя трае, избухва война срещу така наречените Дървеници – насекомоподобни създания от друга планета, които искат да изтрепят човечеството. И точно когато смятате, че ще започне екшънът и Джони ще се изправи срещу буболечките, той постъпва отново в училище – този път за висши офицери, защото иска да гради военна кариера, а не само да отбие номера и да спечели правото да е гражданин.
Всъщност в това се изразява и цялата книга. От началото до края тя е една открита пропаганда на Хайнлайн и неговите идеи. Тук говорим за възгледите на автора за милитаристично управление, за сексистко отношение, за разделението на хората и техните права.
“Избирателното право днес е привилегия само на отслужилите ветерани”
Хората, които не са изкарали двете години военна подготовка нямат право да гласуват, да правят кариера в политиката и прочие. Но това право може да бъде придобито с много пот и кръв, а понякога и да Ви коства живота. Като цяло всяка сцена на бойни действия или тренировъчни такива в лагерите на пехотата се редува със сцена на задълбочен анализ (или по-скоро монолог, в който се излагат суровите факти и гледни точки) на строя на управление, на правата и задълженията на хората, на силата, която военните притежават. Всичко това би било интересно ако не съставляваше поне едно седемдесет процента от обема на книгата. Може и да преувеличавам, разбира се, но усещането е такова. Убеден съм, че ще има и хора, на които това ще им допадне, но аз просто не съм от тях. Исках да прочета книга, която има добре изградена история и хубаво подбрана фабула, а вместо това получих трактат, в който авторът просто излага вижданията си за политиката, без дори да успява да се обособи кой знае колко прецизно или убедително.
В тази книга има един и един главен герой само – Джони Рико. Всички останали се появяват и изчезват под формата на изречение.
“Дизи Флорз си докара белята”
“Ал Дженкинз си беше докарал белята, прикривайки нашето оттегляне. Отчето също бе загинало.”
За неразбралите, “да си докараш белята” значи да умреш. Общо взето всички герои “си докарваха белята” рано или късно, а читателят научаваше за това в началото на съответната глава по горе показания начин. Тъй като действието се развива от първо лице, е логично останалите да нямат особено значение, но тук нещата са направо ужасно безлични спрямо който и да е от другите персонажи. Ако не харесате Джони Рико и не почувствате неговия герой, просто забравете да си харесате който и да е друг, защото реално погледнато такива няма.
Друга тема, за която Хайнлайн е широко критикуван, е неговият сексизъм. Още в “Имението на Фарнъм” се усещаше, тук също не е по-слабо застъпен.
“съществува една много убедителна причина жените офицери от флотата да бъдат назначавани да служат в транспорта: това способства за укрепване духа на рейнджъра.”
Това е един от най-фрапантните примери, но има и други, просто не ми се рови сега. Не смятам да коментирам това, защото не разбирам кой знае колко, а и не ме вълнува. Само искам да спомена, че в книгата няма женски персонажи, за разлика от филма. Единствено Кармен Ибанез, но тя се появява в началото и за малко към края. Дизи Флорз, която във версията на Верховен без жена и влюбена в Рико, тук е мъж, и както споменах по-горе, си “намери белята”.
Признавам си, че наистина исках да харесам тази книга. Започнах я с много голям ентусиазъм, но той бързо беше потушен след първите няколко глави. Единственото нещо, което ми направи сравнително по-положително впечатление, е начинът, по който Хайнлайн описва подоготовката на пехотата и тяхното обучение. Тук нещата са сурови, тежки и много брутални (за разлика от филма, примерно, в който всичко изглеждаше едва ли не като детска игра). Всяка грешка се наказва жестоко, а читателят може да почувства болката и мизерията на тези младежи. Но само толкова. Също така насекомите са много по-добре описани от тези в кино версията, много по-добре структурирани и не толкова комично жалки (не че онези не ме кефят, но тези тук са къде по-добре). Идеята за костюмите също беше много яка (отново елемент, който липсва във филма), но сякаш не беше нужно чак толкова дълго, подробно и отегчително описание на цялостните му принцип на действие.
Наистина, опитах се… Не се получи. Все още няма да отписвам Хайнлайн, но съм на крачка. Пак казвам, ако тази книга имаше по-смислено структуриран сюжет и “проповедите” не бяха толкова дълги и обстоятелствени, сигурно щеше да е къде къде по-интересна.
Етикети: books, reading challenge 2012

THE MORGADIO SYSTEM IS AN IBERIC SYSTEM - THE DISINHERITED HAD TO EMIGRATE TO BRAZIL TO ARGENTINA TO FRANCE IN THIS LAST HALF CENTURY TO EARN THEIR LIVELIHOODS - AND THERE ARE MORE PEOPLE OUTSIDE THEIR VILLAGES IN PARIS OR IN RIO OR BUEÑOS AIRES THAN IN MORA OR IN MOURA OU IN SERTÃ OU NOUTRO VILLAREJO QUALQUER

THE INHERITANCE LAWS CREATE MANY CASES OF ILL FEELING

IN THE FAMILY BOSOM...MANY CHILDREN COMPETE FOR THE LAND LIKE THE IRISH

AND THE LAND IS MORE AND MORE SCARCE

SMUGGLING IS NORMAL IN ALL THE FRONTIER LANDS IS ACCEPTED